заучена безпомощност

В тази статия:

Чувството на безсилие и неспособност да променим обстоятелствата около нас може да се превърне в основен модел на поведение, познат като заучена безпомощност. Това състояние често се свързва със самосаботаж – тенденцията човек сам да пречи на собствения си успех и благополучие.

За да разберем по-дълбоко тези явления, е необходимо да разгледаме техните психологически корени, връзката между тях, както и ролята на травматичните преживявания в детството.

Какво е заучена безпомощност?

Заучената безпомощност е концепция, въведена от психолога Мартин Селигман през 60-те години. Тя описва състояние, при което човек, след многократни неуспешни опити да промени негативна ситуация, започва да вярва, че действията му са безполезни и че няма контрол върху събитията в живота си. Въпреки че терминът произхожда от експерименти с животни, той е приложим и при хората, особено в контекста на травма и хроничен стрес.

Човекът-в-търсене-на-смисъл-Франкъл

Човекът в търсене на смисъл

Макар и да не се фокусира изцяло върху заучената безпомощност, Франкъл разказва за преживяванията си в концентрационни лагери и как намирането на смисъл помага на хората да се справят с най-тежките обстоятелства. Тя дава ключови насоки как хората могат да надмогнат усещането за безпомощност.

Виж още

Психологически корени на заучената безпомощност

Заучената безпомощност като копинг механизъм

Копинг механизъм е термин, който описва начините, по които хората се справят с трудни и стресови ситуации. В този контекст, заучената безпомощност се разглежда като неефективен копинг механизъм, който възниква в резултат на повторно преживяване на ситуации, в които усилията за справяне не водят до успех. Хората започват да избягват действията, които биха могли да променят ситуацията, като по този начин се предпазват от бъдещи разочарования и болка.

Заучена безпомощност като защитен механизъм

Защитните механизми са несъзнателни психологически стратегии, които индивидите използват, за да се предпазят от неприятни емоции, като страх или вина. Заучената безпомощност би могла да функционира и като защитен механизъм, защото чрез отказа си от действие човек се опитва да избегне бъдещи разочарования. Тази пасивност може да се интерпретирана като начин за избягване на стреса, свързан с провал или неспособност.

Връзката между заучената безпомощност и самосаботажа

Самосаботажът е процес, при който човек несъзнателно възпрепятства собствения си успех. Той може да се прояви в различни форми, като отлагане, избягване от отговорност или вземане на решения, които водят до провал. В контекста на заучената безпомощност, самосаботажът често е резултат от вкорененото убеждение, че всяко усилие е обречено на неуспех. То води до автоматично поведение, при което човек избягва действията, които биха могли да променят ситуацията му.

Невробиологични основи

Изследванията показват, че заучената безпомощност и самосаботажът са свързани с промени в мозъчната функция, по-специално в областите, свързани с мотивацията, стреса и регулирането на емоциите. При хора, които изпитват хроничен стрес или травма, мозъчната химия се променя, като спадат нивата на допамин и серотонин – невротрансмитери, отговорни за чувството на удоволствие и мотивация. Тези промени засилват усещането за безнадеждност и предразполагат към самосаботаж.

Травматична гледна точка: Корени в детството

Емоционално пренебрегване

Децата, които растат в среда на емоционално пренебрегване или недостатъчна подкрепа, е вероятно да развият чувство на безпомощност. Например, ако детето изразява нуждите си, но те систематично се игнорират или омаловажават, то започва да вярва, че нищо, което прави или казва, няма значение. Това води до трайното убеждение, че усилията му са безсмислени, което прераства в заучена безпомощност.

Непредсказуемо родителство и наказания

Когато родителите са непредсказуеми, или използват строго наказание за контрол на поведението на детето, то започва да изпита хроничен стрес и несигурност. Постоянното усещане, че действията му водят до непредсказуеми или неблагоприятни последици, води до усещане за липса на контрол и вяра, че всякакво усилие е обречено на неуспех. Тази динамика често се пренася и в зрелостта.

Травматичните преживявания в детството са определящи зааразвитието на заучена безпомощност и прояви на самосаботаж. Ситуации от детството, в които детето се чувства безсилно и без контрол, могат да формират основата за тези състояния по-късно в живота. Обикновено контролиращите и доминиращи родители и свръхопеката са основният модел, който създава тези вярвания и поведения у детето.

Как свръхопеката поражда заучена безпомощност?

  1. Липса на възможности за самостоятелност: Когато детето е прекалено защитавано и не получава шанс да се справя само с трудностите, то не развива умения за решаване на проблеми. Родителите, които постоянно поемат отговорност за изборите и действията на детето, възпрепятстват изграждането на независимост. Това води до усещането, че детето не е способно да управлява живота си, дори когато възрастните не са наоколо.
  2. Ниското самочувствие и увереност: Свръхопеката често води до това, че детето започва да се съмнява в собствените си способности. Когато родителите постоянно се намесват, те подсъзнателно изпращат посланието, че детето не е способно да се справи само. Това подкопава увереността и самооценката на детето, което е важен фактор за развитието на заучена безпомощност.
  3. Зависимост от външни авторитети: Децата, които растат в среда на свръхопека, често развиват зависимост от мнението и указанията на другите. Тъй като са свикнали някой друг да взима решения за тях, те не се учат на автономност. Това ги прави по-податливи на заучена безпомощност, тъй като не вярват, че техните решения и действия могат да променят ситуацията им.
  4. Страх от грешки и неуспехи: Свръхопеката често води до страх от неуспех. Ако родителите предотвратяват всяка възможност детето да сгреши, то никога не се научава да се справя с грешките си. Този страх от провал парализира детето, когато трябва да поеме рискове или да се изправи пред предизвикателства в зряла възраст.

Възрастните, които са израснали в среда на свръхопека, често продължават да се борят със заучената безпомощност. Те се стремят да избягват нови предизвикателства, да стоят в зоната си на комфорт, да се съмняват в собствените си способности и да зависят от другите за вземане на важни решения. Липсата на умения за справяне със стреса и проблемите водят до тревожност, депресия и затруднения в личния и професионалния живот.

При прояви на заучена безпомощност при децата, това може да се промени, като им се предостави самостоятелност в изпълнението на различни задачи и им се покажат начини да разбият голямата цел на малки стъпки.

Важно е да се поощряват за всяка малка победа по пътя към възложената голяма цел. Така те възвръщат увереността в собствените си сили и чувстват удовлетворение от постигнатото.

Как да преодолеем заучената безпомощност?

Използват се основно психотерапевтични интервенции като когнитивно-поведенческа терапия (КПТ) и психодинамична терапия за преодоляването на заучена безпомощност. КПТ помага на хората да идентифицират и променят автоматичните негативни мисли и убеждения, които поддържат тези състояния. Психодинамичната терапия разглежда дълбоките несъзнавани конфликти, които водят до самосаботаж и помага на индивида да осъзнае и преодолее травматичните корени на тези поведения.

  • Невропластичност – способността на мозъка да се адаптира и променя също играе важна роля за възстановяването от заучена безпомощност. Чрез терапия и практики като медитация и осъзнатост, хората могат да пренасочат невронните си пътища, за да поддържат по-позитивни и конструктивни модели на мислене и поведение.
  • Осъзнаване и самоотразяване – това са ключови компоненти в процеса на възстановяване. Поставянето на малки, постижими цели, и системното им постигане, помагат на индивида да изгради чувство на контрол и компетентност. Важно е човек да започне да разпознава моментите, в които самосаботажът се проявява, и да работи върху промяна на тези модели на поведение.
  • Подкрепата на околните – от семейството, приятелите и терапевта – е също много важна в процеса на преодоляване на заучената безпомощност. Откритият диалог за чувствата и проблемите карат индивидът да види ситуацията от различна перспектива и да получи ценни съвети и подкрепа.

Заучената безпомощност е комплексно психологическо състояние с дълбоки корени в миналото, които имат сериозни последствия за живота на човека. С правилната подкрепа и подходящите терапевтични методи, негативният модел може да се преодолее. Разбирането на механизмите, които го поддържат, и осъзнаването на травмите от детството, които са го породили, е първата стъпка към възстановяване и изграждане на по-пълноценен живот.